Денят бе 6 февруарий на тази 1873 година, паметна по своите жертви, паметна

„ Денят бе 6 февруарий на тази 1873 година, паметна по своите жертви, паметна по своята тъга, година на одобрение на робството и мрака, в която обаче едно унизително за индивида оръдие – бесилото – послужи за одобрение на човешките правдини и на свободата… “ 
~ „ ЛЕВСКИ “, Яна ЯЗОВА

(„ Огърлица на безсмъртието “, 1973 година, Дечко Узунов)

Вратата на казармата се отвори и от нея биде изведен един гологлав, окован в железа и във вериги човек, заобиколен от цяла въоръжена армия. Както към него, така и след него следваха бойци с натъкнати ножове на пушките. Пара излизаше от устата им, всички мръзнеха, само че никому не идеше мислено, че индивидът, който върви окован дружно с тях, е гологлав, защото той отиваше на гибел.

Войниците, подредени върху градския трап, обърнаха глави да го видят. Осъденият на гибел, който водеха към бесилката, бе прочутият Дякон Левски.

Този мъж, прочут по своята смелост, не изглеждаше посърнал даже и в този момент, когато отиваше на бесило и имаше да извърви един напълно къс път. В неговата настояща беззащитност се виждаше неговата мощ. Неговите оковани ръце и нозе бяха вардени от цяла армия. Когато той се появи, тази армия се изправи, застана нащрек, когато бе въоръжена до зъби и можеше умерено да го следи. Пред него обаче тя не усещаше своята многочисленост, нито силата на своето оръжие. Тя не усещаше, че той е един, а тя – войска.

Дякон Левски хвърли взор към бесилото, приближи се и застана под него. Това бе погледът на човек, който безчет пъти бе поглеждал в лицето гибелта. Тази негова умелост изглеждаше страшна. Тя незабавно направи усещане на тия, които осъждаха на гибел, само че сами трепереха пред гибелта.

Тръпки минаха от бесилото сред тия, които бяха пристигнали да видят обезпокоен индивида, пред който трябваше да се разтвори единствено след един момент ужасната мрачевина на неизбежното.

В това време едно заптие се появи откъм черковата „ Св. София “, като подтикваше пред себе си заплетен дъртак в духовнически одежди. Главата на този нравствен овчар се тресеше от тъга и напреднала възраст. Когато застана под бесилото, той повдигна замъглените си очи да огледа наказания, който го чакаше. Като го видя обаче, той престана да трепери и се схвана.

Дякон Левски обърна ясния си взор към него. Една искра от неговата изясненост възпламени угасналите сили на стареца. Неговият слаб и унищожен глас се върна на гърлото му. Той се прекръсти като задремал и зашепна „ отпускната молитва “.

Изведнъж гласът на наказания се издигна в настъпилата тишина и създаде общо разтърсване. Свещеникът се забърка още повече и млъкна.

– Моли се, отче, не за мене – каза той, – а за родно място България!

Всеки чу в тези думи горестта, чу гласа на неговата непрекъсната грижа. В тези думи прозвуча грижата на жетваря, който захвърля сърпа измежду избуялата равнища, грижата на боеца, който захвърля своя меч измежду решителна борба.

Нетърпелив шепот се разнесе от устата на турските сановници през народа, който гледаше слисан и не знаеше какво става.

Доведеният духовник схвана това оживление към себе си като акт на неприязън и побърза да се обърне към наказания с последна покана:

– Дяконе – прошепна той с треперещ глас, ж какво има да ми кажеш?

Апостола помълча, като че ли се колебаеше дали да му отговори, само че след това отвори уста и сподели с спокоен глас:

– Отче, нищо няма що да кажа, тъй като нищо не съм правил за своя изгода. Ако служенето на народа е грях, то не желая амнистия и от Бога!…

Свещеникът наведе окаяната си глава и потопи очите си в земята.

Палачите незабавно повдигнаха наказания и го качиха на бурето, което стоеше под клупа на бесилото. Един от тях метна въжето на голия му врат.

В този финален момент, изправен пред мрака и безконечното мълчание, когато, с цел да се бори, той нямаше да има към този момент глас и да вика, в този прощален момент, когато губеше земята, той насочи взор и отвисоко внезапно видя всичко: турците към себе си, войската върху градския трап, само че зърна и тези сиви получовеци, тези призраци, които се мяркаха отдалече по близките улички, които му пращаха погледи обезверени, унищожени, унищожени. Той ги позна и сърцето му се надигна в гърдите.

– Братия!… – извика с всички сили той. – Наистина аз съм първият, само че след мене идат хиляди!…

(„ Обесването на Васил Левски “ дело на Борис Ангелушев)

От книгата на Яна Язова „ Левски “, изд. Български публицист,1987
Картини: „ Обесването на Васил Левски “ дело на Борис Ангелушев; „ Огърлица на безсмъртието “, 1973 година, Дечко Узунов